Днес ви представяме едно интервю на датският психолог и терапевт Йеспер Юл пред списание Амика.

Един разговор за родителството днес, за травмите, за грешките и опитите да отгледаме щастливи личности.

А.: Откъде започва пътят ни към щастието? От секундата на раждането?

Юл: Всъщност отпреди това. Когато разберете, че очаквате дете, все едно получавате писмо: „Казвам се така и така, след 9 месеца ще се нанеса във вашето семейство, ще остана двайсетина години и не знам нито дума на вашия език.“ И вие трябва да приемете безрезервно този непознат, това ново човешко същество, и да се опитате да го опознаете. Мисля, че това е най-важното – да бъдеш отворен. Първичната връзка между майката и бебето, а в идеалния случай и между бащата и бебето, е решаваща за способността на човек да бъде щастлив и нека наричаме „щастие“ качеството да се справяш с живота, да познаваш живота. Знаеш ли как да се преборваш с всичко, което те връхлетява? Има болка, има тъга, има радост, има добър секс, има лош секс, има всевъзможни обстоятелства. Ако умееш да се справяш с тях, това е максимумът, който можеш да предадеш на детето си. Между другото, наблюдвам една важна тенденция – едно ново поколение свръхпокровителствени родители, които смятат, че тяхното семейство може да бъде един малък рай, в който детето е предпазено от всякаква болка, разочарование и неуспех. Това е много, много лоша идея.

 

Кои са добрите идеи?

Първо – да насърчавате детето си да опознае собствените си чувства. Да му покажете, че приемате чувствата му такива, каквито са. Второ – да не се опитвате да играете перфектната майка или татко. Аз съм човек като всеки друг. Да, много важен човек в живота на детето ми, но преди всичко човек със своите емоции и своята ирационалност. Понякога съм чудесен. Понякога съм ужасен. Всички ние, без изключение, сме трудни характери и няма дете на света, което да премине през детството си без нито един белег или лош спомен.

СНимка: http://wydawnictwomind.pl/jesper-juul-ksiazki/

Има ли непоправими травми, които можем да причиним, без дори да подозираме?

В моя речник „непоправима вреда“ означава много ниска жизнена енергия, съществуване без капчица радост… Това може да се случи с дете, което е системно бито, насилвано физически, сексуално. Но ако изключим патологичните случаи, отговорът е не. Ежедневното общуване и отношение на родителя е просто важно за формирането на характера. Има един стар немски философ, който казва „Не отделяйте толкова много време да възпитавате децата си. Така или иначе, те ще станат като вас.“ Хаха. Слава богу, това не е съвсем вярно. Но е вярно, че децата неизбежно приличат на родителите си. Вглеждам се в собствения си характер и го виждам в моя син, виждам го и в неговия син. Някои неща са абсоютно същите и някои от тях всъщност са доста добри. Други са малко дразнещи. Но единственото нещо, което със сигурност убива способността за щастие, е да превърнете децата си в проект. Тоест вие да решавате вместо тях кои и какви да бъдат.

 

След това на пътя на щастието застават възпитатели, лелки, учители…

Да, учителите се оказват наистина много важни, дори само защото прекарват с детето ви повече време от вас. Те имат някои специфични умения и задачи – да стимулират децата да играят, да стимулират двигателното им развитие, езиковите им умения, изобретателността им. Това поради ред причини е много по-лесно за учителите, отколкото за родителите. Истината обаче е, че детските градини не са били измислени, за да служат на децата, а на интересите на обществото. Но ако учителите имат добро отношение и наистина знаят нещо за хлапетата, а не само как да ги дисциплинират, не мисля, че могат да навредят. Подобно е и с училищата… Никой не учи учителите как да изграждат емоционална връзка с децата. Те са научени само как да предподават. Не знам дали си дават сметка колко сериозно накърняват личността на много млади хора, тяхната самоувереност и себеуважение. Училището е много ефективен политически инструмент. Държавaта решава какви деца й трябват. Деца, които ще бъдат функционални в индустрията или деца, които ще живеят добре. Искаме деца-войници, които се подчиняват? Или искаме техните индивидуални заложби, умения, въображение и изобретателност? Изненадвам се, че не виждам непрекъснато на улиците един милион родители, протестиращи срещу образователната система.

 

Да влезем и в пубертета. Първата менструация, първият сутиен, първата депилация, първият секс, първата диета, първите комплекси… Как малките ни дъщери да минат през всичко това и да излязат оттам уверни, независими и щастливи жени?

Майките могат да направят някои много важни неща през пубертета, като всъщност не правят нищо. Когато дойде първата менструация, например, е чудесно да имаш майка, която ти помага, но чисто практически – какви неща да си купиш, как да ги използваш и така нататък. Мисля, че повечето момичета са малко уплашени, малко нещастни, малко засрамени или всичко накуп. Просто им помогнете да се чувстват добре. И да се почувстват горди. Преди малко точно си говорих с една моя добра приятелка в Норвегия. Тя има три дъщери и на най-малката, 13-годишна, тъкмо й беше дошъл цикълът за първи път. Приятелката ми се опитала да поговори с нея и момичето казало „Мамо, спокойно, всичко е окей! Знам всичко. Моля те не го превръщай в бог знае какво.“ Майката беше направила първите менструации на двете по-големи дъщери тържествено събитие. „Уау! Вече имате менструация! Да го отпразнуваме!“ За малката, обаче, такова разтръбяване е смущаващо. Тя не иска никой да знае.

 

Първият секс?

Това вече е трудна работа. Ако имате добра връзка с дъщеря си, да, възможно е да имате и хубави разговори по темата. Ако нямате – не се опитвайте! Ако ще е нещо от рода на „опасно е, пази се“, просто няма смисъл. Но ако сте майка, която е горда да бъде жена, ако обичате и се наслаждвате на тялото си, ако обичате да правите секс – цялото ви същество излъчва посланието. Няма нужда от думи.

 

Първите комплекси?

В това отношение важните моменти са два. Първият е между втората и третата година, когато детето запoчва да развива своята самостоятелност и независимост. Вторият е пубертета. Това са двата периода, когато човек наистина има възможността да намери себе си. И да бъде щастлив с това, което е. А пубертетът е като скоростно влакче в лунапарк – един час си щастлив, следващия – нещастен. Това е времето, когато започваш да търсиш кой си и да превръщаш себе си в това, което искаш да бъдеш. Много е важно родителите да подкрепят този процес, най-вече като не те критикуват за грешките ти. За този период е абсолютно задължително да правиш грешки, купища грешки. Много родители вярват, че децата им трябва да се учат от техния опит. Това не е възможно! Но, така или иначе, всичко, което можете да постигнете с детето си през пубертета, се решава в първите 7-8 години.

Ако помежду ви има доверие… всъщност нека по-добре вземем един пример. Тринайсетгодишният ви син се прибира вкъщи с два часа закъснение, пиян. Едва се държи на краката си. Какво правите? Най-доброто, което можете да предприемете, е да му помогнете да си легне да се наспи и на сутринта да се уверите, че се чувства добре. И чакате. Още на същия ден, или на следващия, повечето деца ще дойдат сами и ще ви кажат A) какво точно се е случило и Б) „Не искам никога повече да се чувствам така„. Разбира се, само при положение, че вече имате изградено доверие помежду си.

 

Зависи ли щастието от семейните ценности? От това колко патриархални, консервативни и строги (или съответно либерални) са родителите?

Аз например съм отгледан в много строго семейство и това положение е окей за около 50% от децата. Те ще „съдействат“ на родителите си (както го наричам аз) и ще вярват искрено, че имат най-добрите мама и татко на света, че животът трябва да бъде живян по начина, по който го живее тяхното семейство. И един ден ще искат точно това и за собствените си семейства. Другите 50% обаче страдат много. А в строгите семейства не е позволено да страдаш. Трябва да бъдеш добър, мил, да се държиш възпитано… Aко си такъв, си възнаграден. Ако обаче си нещастен, объркан, труден – тогава ще бъдеш наказан.

 

Променили ли са се проблемите родители-деца в последните 20-30 години?

Ни най-малко. Темите са различни, но проблемите са си същите. Светът категорично е станал по-опасно място, включително и за тийнейджъри. Когато аз бях на тази възраст всичко беше секс, бира, рокендрол. Сега имаме всякакви наркотици, интернет, 24-часов достъп до хардкор порно и ужасно много избори, които младите хора имат да правят. Така че е добра идея да им помогнете да развият способността си да вземат независими решения още през първите 10-12 години от живота им. И да се доверявате на преценката им.

Източник: https://gorichka.bg/intervyu-yesp-r-yul-za-tova-kak-se-otglezh/

Comments

comments